Историята за „синия“ ни дом

Всеки левскар знае как е започнала историята на Левски, кога и как е създаден, но не всеки знае как е построен нашият дом – стадион „Георги Аспарухов“. Защо е в квартал Подуяне?  Дали това е първото и единствено игрище на отбора Левски? Защо и как се е стигнало до безвъзмездното ползване на терена? Дали Левски е единственият отбор, който ползва безвъзмездно държавни терени? Какво ни е дала и какво ни е взела държавата? И за безпрецедентните примери защо Левски е „Отборът на народа“. Постоянно в публичното пространство и по медиите се спекулира със собствеността на стадион „Георги Аспарухов“ от различни хора, подкрепящи вече бивши отбори, които не познават дори собствената си история, но са „компетентни“ и коментират тази на Левски. Оказва се, че много от левскарите също не знаят цялата истина и няма откъде да я научат. В този материал сме събрали данни от различни източници, за да предоставим на левскарската общност историята на нашия дом – стадион „Георги Аспарухов“. И защо е толкова скъп за всеки левскар.

 

Ще започнем първо с кратка историческа справка за положението в следвоенна София през 20-те години на 20 век. Дотогава Спортен Клуб „Левски“ София не е имал свое игрище, а заниманията са се водили върху един терен, наречен „Могилката“. Днес това е градинката пред 22-ро средно училище в близост до НДК. Малко по-късно заниманията се пренасят на плаца на 6-ти Софийски полк.

До 1920 година единственото футболно игрище в София е стадион “Юнак” (местността около метростанция стадион „Васил Левски”), като по това време столицата ни е с население между 150 – 200 000 жители. Активните спортни клубове започват да увеличават бройката си и едно игрище се оказва крайно недостатъчно. Поради тази причина десетина клуба подават искания до градоначалника П. Паскалев за предоставяне на терени за построяване на игрища.

 

„Левски“ получават право на строеж чак на 13.10.1924 г. с протокол номер 42. Предоставени са 16.2 декара (по-късно увеличени до 26 декара) северно от стадион “Юнак” и старите руски гробища. Върху неравния терен, който по това време е накрая на града, използван до този момент за сметище, клубът изгражда стадион за 10 000 зрители. Архитект е Зафир Абрашев, бивш играч и основател на Левски. Започва изграждането на стадиона, на който да се провеждат не само държавни първенства по футбол, а и държавни по лека атлетика и волейбол. Стадионът е с писта, има баня и ресторант – нещо велико за времето си. Без средства, предимно с доброволен труд и парични вноски, строежът продължава повече от десет години. Стадионът е напълно готов през 1934 година, като съгласно балансовия отчет на клуба, стойността му е над един милион тогавашни лева! Дълги години игрище „Левски“ е едно от най-експлоатираните в столицата,  като на него се провеждат не само повечето от мачовете за столичното и държавното първенство, но и почти всички държавни шампионати по лека атлетика.

 

Всички клубове, които са успели да изградят стадиони по това време, са го  направили със собствени средства и без общинска или държавна помощ. Столична община са предоставили единствено терените за строеж! Държавата не участва по никакъв друг начин. Изключение прави само изграждането на стадиона на „АС-23“ (днес “Българска Армия”), където финансова помощ оказват от БОК, „Министерство на войната“ и НМО “Бранник.”

 

Без него всички останали терени са национализирани и отнети от държавата, без тя да е собственик на никой от тях и без клубовете да бъдат обезщетени по никакъв начин след стъпването на красноармейският ботуш в България и комунистическия преврат.

 

На 20.09.1944 година се създава ВЦСС (Временен Централен Спортен Съвет). Министърът на вътрешните работи Антон Югов със заповед номер 1420 от 10.10.1944 година утвърждава за негов председател генерал Владимир Стойчев.

Новият вестник “Народен Спорт” публикува в своя първи брой първите решения на ВЦСС:

  1. Да се образуват нови ръководства на клубовете от членове с отечественофронтовска ориентация.
  2. Да се запечатат канцелариите на спортните клубове, за да се избегне възможността за изнасяне или унищожаване на клубните имущества, архиви и съоръжения.
  3. Новите управи да се заемат веднага с организацията и стягането на редовете на клубовете си.

На 13 октомври 1944 година е учреден и СКК (Софийски Спортен Комитет) предимно от представители на клубове извън елитната софийска дивизия.

СКК и ВЦСС преминават в изпълнение на горепосочените заповеди, като обединяват редица клубове от 30-те столични:

– “Славия”, “Бежанец” и “България” са слети в “Славия 45“.

– “ФК 13” и “Раковски” се превръщат във ФК “Раковски”

– От АС 23, Шипка, Победа (кв. Орландовци), Цар Борис III и още няколко други по-малки клуба се създава Чавдар.

– Ботев, Устрем, Спортклуб, Победа (кв. Красна Поляна), Свобода и Сокол се преобразуват в Септември.

– Борислав, Вихър и Ботев (Горна Баня) образуват СК “Единство”.

– Локомотив е преименуван на ЖСК.

– Княз Кирил е преименуван в ПСК, след което е слят с “Левски” в ПСК “Левски”

– Единствените непроменени са Бенковски и Средец.

 

Благодарение на новите клубни (и държавни) ръководства игрищата на отборите бързо изпадат в трагично състояние.

 

Единственото изключение е старото игрище на бившия клуб „АС“ 23, което също е прекръстено на “Чавдар” и дадено на Министерство на отбраната, което поема изцяло поддръжката му с държавни средства. Това е само началото.

 

С решение на ЦК на БКП на 27 август 1949 година следва нова порция преобразувания и преименувания на “производствен принцип” по съветски модел. Клубовете започват да бъдат наричани ДСО (Доброволна спортна организация). Като „доброволна“ разбира се е в кавички.

 

И така – „Левски“ става Динамо; Славия се преименува на Строител (по-късно Ударник); Локомотив на Торпедо;

Средец става Червено знаме, а клубът на МВР – Спартак запазва името си.

Преименуваният на Септември при ЦДВ през 1948г., Чавдар, отново сменя името си на “Народна Войска” (по-късно ЦДВ, ЦДНА, ОСГ, ЦСКА и т.н.). За всички обаче е записано следното –  “Имуществото на клуба да бъде издирено и предадено на Министерво на комуналното стопанство, агенция “Държавни имоти”. Държавата слага ръка върху всички спортни терени!

Теренът на Славия е отнет, за да бъде построена болница на МВР. Теренът на Локомотив попада в новия ТЕЦ “София”. Игрище “Спортклуб” е дадено на ДСО “Червено Знаме”. А на мястото на игрище „Левски“ и стадион „Юнак“, „народната власт“ решава да строи Национален стадион.

 

След изземването на терените “Динамо” е изпратен да играе в квартал „Иван Вазов“, където теренът по ирония на съдбата е отново сметище. Там „сините“ се приютяват до 1961 година. Официалните си домакински мачове тимът играе на новия Национален стадион, който поне за успокоение на привържениците на нашия най-популярен клуб, е кръстен „Васил Левски“.

 

След ново „райониране“ на София през 1960 година на „Левски“ се отпуска нов терен в кв. „Герена“, което е 5-ти столичен район. Теренът е получен в замяна на този в кв. “Иван Вазов”, който се изземва в полза на отбора на МВР – Спартак. Има обаче “малък” проблем – там игрище няма! Само терен, който се използва за бунище от ТКЗС “Шопска Комуна”. Ръководството на „Левски“ подава искане до СГНС да изгради терен на мястото на въпросното бунище.

 

След като е получено разрешението,  клубът започва строеж на третия си стадион. Проектът е дело на архитект Лазар Парашкеванов и се реализира в продължение на три години. Официално стадион „Левски“, който дълги години е популярен с името си „Герена“, е открит на 10 март 1963 година с шампионатния мач между Левски и Спартак Плевен, завършил при резултат 4:0 за „сините“. Стадионът е с тревист терен, а трибуните са с 38 000 седящи места. Западната трибуна е покрита с козирка. Има информационно табло и четири кули с електрическо осветление, а след принудителното обединението на „Левски“ и „Спартак“ през 1969 година върху околната територия на стадиона са изградени редица зали и съоръжения за други спортове като спортна и художествена гимнастика, бокс, вдигане на тежести, волейбол и други.

 

Строежът на „Герена“ е извършен изцяло от дарения на левскари със „сини“ сърца и доброволчески труд. Даренията са, както под формата на парични средства, така и под тази на строителни материали. В  подпомагането за събиране на средства се включва активно и легендата Георги Аспарухов. По-късно ръководството на „Левски“ издава книжка, с която се благодари на всички предприятия и кооперации, помогнали за построяването на стадиона.

 

Ето и част от думите на бившия председател на клуба Асен Младенов:

“Той не е на държавата. Тя няма нищо общо с неговото построяване и никога не е имала. За това не знам кой и по какъв начин го актува като държавна собственост. Взехме решение да строим по стопански начин, а не както беше в повечето случаи по онова време – планово. Строихме с наши средства, а не с държавни. Купувахме материалите по-скъпо, плащахме на работниците. Левски се водеше към пощите, а те нямаха средства за стадион. Бяха скромно ведомство за разлика от другите.”

 

Благодарение на НЕучастието на държавата в неговото изграждане е издаден “Акт за държавна собственост за дружество с идеална цел”, в който е записано, че “стадионът се дава на ФК „Левски“ за оперативно управление, за безвъзмездно и безсрочно ползване”. Държавата не дава нито един лев, нито една тухла на „Левски“!

 

От 1990 година стадионът носи името на легендарния си футболист Георги Аспарухов – Гунди. А пред сектор „А“ е издигнат негов каменен монумент.

 

Този материал за „синия“ дом на най-обичания футболен отбор в България завършваме с цитати от интервю на дългогодишния ръководител в Левски Георги Марков, чиито думи не се нуждаят от коментар:

Toгава (през комунизма, след построяването на стадиона) се издава акт за държавна собственост, както за всички имоти на дружества с идеална цел. Пише изрично, че стадионът се дава на ФК Левски за оперативно управление, за безвъзмездно и безсрочно ползване. Затова след 1997 г. и приемането на закона за държавната собственост стадионът беше преактуван по новите бланки. Никога не е имало съмнение, че някой друг е собственик на построения от самия клуб стадион. Много важно е да се знае, че с Решение 7 от 2001 година на конституционния съд, в който участвах, се прие, че държавата може да отдава държавни имоти, включително и спортни такива, за концесия за 10, 15, 20 г., както прецени, но това не засяга придобитите преди 10 ноември право на безвъзмездно и безсрочно ползване. Левски е добросъвестен ползвател на имота и така ще бъде, докато клубът съществува през вековете. Левски е уникален с това, че два пъти в своята история с парите и труда на своите привърженици строи стадион. Няма такъв феномен в Европа!

Related posts

Leave a Comment